Мрачолина Треперети

Вчера бях на дискотека с каките от танците и с треньорите. Е, не беше същото както когато са там Катя & Катя. Явно, че те и особено Катя (партнерката) ми е най-готина от всички танцувални хора. Изненадващо, че и психаря беше там – тоз е е**** навлека противен. Цяла вечер, или по-подходящо да кажа цяла нощ пускаха гадна (разбирай не ставаща за танцуване) музика, това изнерви съответно моя любим обект на наблюдение – жената с многото аксесоари – и беше решено да се изтеглим на към Мулен Руж. Мен това особено не ме бъркаше щот тъй и тъй не съм пребивавала на това място, току виж дансинга се оказал по-добър от тоз в Одисея. Само, че след консултация с тамошната подводница се установи, че било пълно с дечица. И така хората се изтеглиха и останахме само Галя, Христина, Сашо и моя милост. Сашо и Галя не ги познавах – тогаз се запознах с тях – стари танцьори – много готини хора. Постояхме още известно време, щото ди джея нещо се открехна на самба, та успяхме в крайна сметка да потанцуваме.
И така воняща на цигари (отвратително, но няма как!) се прибрах към 4 часа. И тази сутрин се събуждам и трябва да пиша case studies за сайта ми, на който ще пусна преправен в най-скоро възможно време. Дали ще има някаква далавера от тоз сайт…

За пореден път сайта ми е жертва на прищевките ми, за n-ти път го редизайнвам. Този път мисля, че вече съм улучила горе долу визията към която се стремя, само дето в последствие се оказва, че сайта не е за 770, а е наякакъв неопределен за 792. Колоната за съдържанието е тясна и статиите ми са много дълги за нея. Понякога ми се иска да ми направи някой друг дизайнер сайта и аз, като любимите ми англичани, само да капризнича и да му тровя животеца… Колкото до съдържанието – там няма да имам проблеми да го измисля, обаче, виж дизайна…

Незнам защо винаги ми е било интересно как се списва едно клюкарско или с други думи Lifestyle списание. По тоз параграф съм се заела да превърна блога на сайта на клуба в такова нещо. Голяма клюка, голяма простотия се лее. И пак не мога да стигна да речем Космополитъна, чиито един брой след като прочетох ме досрамя, че съм от женски пол. То все бива бива клюки и измислици-премислици ама чак пък толкоз. Та тъй де играя си на списание аз там, само дето имам малко цензура в лицето на треньорите – които не позволяват да “излагам клуба пред света”. Но последното интервю което сътворихме с партньорката КАТ просто е върха на дивотията дето я пише там. И то не нашите въпроси, а по скоро отговорите. Как човек може да започне да танцува след препиване – ей тва е то… ако не ме накарат да го трия после ще се учудя и то много. Ще видим и тая работа. Иначе безспорно е голяма веселба. Ех, ако си имах истинско онлайн списанийце за простотии…

да спрат да ми се опъват нервите, искам спокойствие

Не е тайна, че съм почитател на операта. Днес ходих на Мадам Бътерфлай на Пучини. Нямаше нищо общо със Севилския бръснар дето ходих да го гледам зимата. Сега бяха поканили двамата солисти да са гост изпълнители и това допринесе много за доброто представление. Ами хората пееха и не само, че за разлика то зимата тези можеха да пеят, ами и пееха много добре. Та значи, действието се развива в япония където някакъв американец се оженва за 15 годишната Чо-Чо-Сан (да не се объркате с вермута). И естествено подир някой време си тръгва от япония, връща се в щатите и се оженва за американка. Обаче междувременно каката с вермутеното име ) му е родила син. Та на бай американец му хрумва да се върне, заедно с новата си жена и да си земе детето, което типично по американски е русо със сини очи. И не стига това ами беше облечено с дънки, дънково яке и бейзболна шапка, а да не забравя и маратонките. А всички останали декори бяха издържани в стил японска къщичка от оризова хартия и кимона. Това е направо супер символизъм. Но най впечатлителен е краят на операта когато мадам Бътерфлай (кака Чо-Чо-Сан) се съгласява да даде детето си на американците, щото няма друг изход, няма парички да го издържа жената, та решава да извърши сепуко. И така де самоубива се тя – то какво ли и остава – и в последната сцена онова ми ти същество – детето минава през сцената развяващо американско флагче. Ей тва е то символизъм – супер актуален и за обстановката в момента в световен мащаб.
Иначе операта откъм декори, оркестър и изпълнения беше безупречна. Невероятно вълнуващо преживяване да слушаш на живо симфоничен оркестър и толкова добри певци. Чак нямам търпение кога пак ще отида на опера. Но като ги знам че правят представления един път на 6 месеца явно няма да е скоро.

Днес, неделя, голяма жега, главата ме боли, имам чувството че непрестанно се оплаквам. Преди малко прочетох нещо което ме замисли за пореден път – една кака казала –

Да се научим да живеем живота, а не да го преживяваме

и е много права. И знам че е права, но все не мога да се измъкна от гадния си навик да чакам да стане нещо за да стане друго нещо…. А колко по-щастлива щях да бъда ако можех да се радвам на момента, на всеки ден и да забелязвам дребните прекрасни неща които ми се случват, вместо постоянно да мисля какво може да се прецака и да преценявам кой е възможния най-лош вариант нещо да се случи… Имам нужда от частни уроци по позитивно мислене, ако някой дава такива да ми се обади спешно.

Колко е умен Seth Godin, че е казал това което всеки си мисли, а и сигурна съм знае. Ето го:

What you need is the certainty of knowing that you ought to do something (one thing);
then you need the will to do it.

и още:

You are never going to please everyone, so you shouldn’t try. If you do, you’ll fail at
pleasing anyone. Instead, imagine who your very best audience is and go straight for
the heart of that group—and ignore everyone else.

Всъщност не е чак толкова късен. Работен ден е – заради 05 септември – понеделник. Но пък понеже е събота е мързелив ден. На всичкото отгоре е и жега… поне добре, че шефовете ги няма, но пък трябваше да говоря с единия така, че май не е чак толкова добре. Другата събота също е работен ден – бла – е няма как, заради 23 септември когато се събират пак 4 дни. Времето си минава без да се усетиш. Излезли са програмите за задочниците. Чудя се как може един дизайнер да прави лого и при условие, че същия се занимава и с уеб да възложат на друг направата на сайта. И то при положение, че първия си е намислил някаква цветова схема, която втория намира за отвратителна. Да не говорим, че в логото няма никакъв замисъл. Чудно нещо е това животно професионалният академичен дизайнер. Хич не мисли за някакви такива елементарни, но ключови нещица като кат ще се направи после HTML или пък да вмъкне елемент на идейка и маркетинг в изработката на дадено лого. Но какво да се тормози – те тези неща ще му смутят творческата мисъл, ще му попречат да реализира цялостната си художествена идея – която може и да е прекрасна понякога, но не продава… И такива хаотични разсъждения ми се мотаят из главата. Ако българия беше една бяла държава знам, че щях да се пробвам като бранд дизайнер защото да рисуваш логота – това си е майсторство най-висша степен. Да предадеш чрез елементите на някаква семпла рисунка идеи, цели, да въплътиш в няколко линии образа на някоя компания – това си е предизвикателство… Но къде ти в БГ маркетинг от такава степен, дори и да има то е в софия, а и там не е на такова ниво като в чужбина примерно. Нищо не прече все пак човек да се опита – да така си е, но… клиентите откъде да дойдат. За български клиенти забравете просто – те си мислят че 10 лева за нещо изработено на компютър са много пари. Чуждестранни – мдааа това е истината, ноооо трябва да имаш подходящи познанства, да имаш човек оттатък, където и да е това някой който да те изрекламира на платежоспособни компании. Какво от това че в англия няколко бусчета пътуват налепени с мои графики или че съм правила логота на доста английски и американски фирми – никой не знае че всъщност това са мои произведения. Защото минават през 1000 фирми, мрежи и субконтракторски ала бали. Въпросът е – Защо не мога да се справя сама? Талант не ми липсва, е вярно не съм Пикасо, но съм доста добра. Умения и знания също си имам, даже и солиден опит вече съм понатрупала. Явно маркетинга все още куца. Или пък не е подходяща икономическата обстановка. Или пък… но това са само оправдания… еххх….

Който ме познава знае, че съм познавач що се отнася до бисквитки. Затова сега ще ви направя разбор на два вида бисквити.

Първите са бисквитки с шоколадови парченца – поляти с шоколад, че даже май и от вътре бяха шоколадови. Както винаги на опаковката изглеждаха къде- къде по-добре (това естествено говори много добре за графичните дизайнери, но не и за производителите). В заключение ще кажа, че бисквитите не са нищо особено и немските Butter cookies все още държат първенството.

Вторите бисквитки – да бисквитки са – не е шоколад – са потопени от едната страна в бял, а от другата в кафяв шоколад (както се вижда от снимката). В средата има тъъъничка бисквита. Този тип определено по ми харесаха, но все пак както вече казах немските бисквитки си остават най-хубавите. Жалко, че не се продават тук.
Това е по бисквитената тема от мен – журналист по бисквитките – Бисквитка Бисквиткова )

Моя светлост ще се провба да си отглежда цветенца – в случая – теменужките на снимката. С други думи ще ставам плантатор.
Трябвало да ги преместя в по-голяма саксия, но това ще стане малко по-нататък, като си закупя такава. Засега плантаторската ми дейност включва само поливане – и не си мислете, че е лесно – защото като нищо мога да ги удавя. Е, и махане на по големите листа, че били измъквали водата на цветчетата, ако също се брои за плантаторстване.
Как върви процеса ще информирам периодично…